Имало едно време един остров, на който живеели всички чувства. Щастието, Тъгата, Познанието и всички други, включително и Любовта.

Един ден на чувствата било съобщено, че островът ще потъне, затова всички  приготвили лодките си и отплували. Единствено Любовта упорствала да остане до последния възможен момент. Когато островът бил почти потънал, Любовта решила да помоли за помощ.

Богатството преминало покрай Любовта... Любовта казала:

- Богатство, вземи ме със себе си.

- Не мога – отговорило Богатството – Имам много злато на кораба си и няма място за теб.

Любовта решила да помоли Суетата, която също преминала в красив кораб:

- Суета, моля те помогни ми.

- Не мога да ти помогна, Любов, цялата си мокра и може да повредиш кораба ми. – отговорила Суетата.

Тъгата била наблизо, затова Любовта я помолила:

- Тъга, позволи ми да избягам с теб.

- Не мога, Любов. Толкова ми е тъжно, че имам нужда да остана сама.

Щастието също преминало покрай Любовта, но било толкова щастливо, че дори не чуло, когато Любовта го повикала.

Внезапно се чул глас:

- Ела, Любов, аз ще те взема със себе си.

Гласът бил на непознат възрастен.

Любовта била толкова развълнувана и щастлива, че забравила да попита за името му. Когато пристигнали на сушата, той продължил по пътя си. Любовта, осъзнавайки колко много му дължи, попитала Познанието:

- Кой ми помогна?

- Помогна ти Времето – отговорило Познанието.

- Времето? – почудила се Любовта, - Но защо  Времето ми е помогнало?

Познанието се усмихнало и с дълбока мъдрост отговорило:

- Защото само Времето е способно да разбере колко велика е Любовта!